Семеен портрет в интериор*

Да отидеш на фестивала на българския неигрален филм в Пловдив винаги е хубаво изживяване. Независимо има ли добро кино или пишман автори правят неистови опити да те изтормозят. Магията на града е такава, че и най-големият нещастник с художествени претенции не е в състояние да ти развали кефа. Разбира се, за предпочитане е и киното да си го бива. Точно това се случи на 16-ото издание на фестивала от 1 до 7 октомври. Говоря за документалните филми. (В анимацията не съм специалист и не бих си позволил да давам категорични оценки.) Поне 6 заглавия притежават класа за всеки престижен международен форум. По-нататък ще се спра именно на тях. Два пъти по толкова филми пък стоят съвсем достойно. И това доказва солидното средно равнище на представителната ни продукция за последните две години. Ако селекцията в конкурсната програма бе по-строга и не позволяваше участие на олимпийски принцип, общото впечатление щеше да е още по-респектиращо. Но по-важното е, че след миналогодишния фестивал на игралния филм "Златна роза" във Варна, сега отново можем да си кажем: българското кино е дръпнало напред. С уточнението, че документалистиката ни има сериозни традиции и никога не е изпадала в количествения и качествения колапс на игралното кино. Но и в нея през 90-те години и първата половина на сегашното десетилетие имаше идейно и тематично задръстване. Голямо хленчене падаше колко хубаво било при Тато и колко е зле сега. Сиромахомилството се превърна в знаме за прикриване на нечия творческа и каквато още се сетите немощ. Всякакви знайни и незнайни фондации щедро отпускаха пари за филми, изобразяващи нерадостното битие на клетите роми във вълчата реалност на нова България. И бая наши кинаджии услужливо изпълняваха поръчката, усвоявайки средствата. А човек оставаше с впечатлението, че в тази страна други хора не живеят и други проблеми няма. Някакво плахо кълнче на радост пък да се появи - абсурд!

Сега тоя прилив на политически коректна мъка, с малки изключения, е лепкав спомен от миналото. Да се надяваме, че там ще си остане. Документалното ни кино се върна към нормалността - а в нея, както знаем, картината на битието е многоцветна. Такава е тя и когато изгледаш накуп всички филми, свързани с днешния ни ден. Не че е кой знае колко оптимистична - то при това управление трябва да си някакъв супержизнерадостен идиот, за да виждаш света в розово. Но модата на безкрайното, жално скимтене отшумя, борбата с несгодите върви без псевдопатетика. А документалното ни кино се обърна към изконната тема - за семейството. Семейството като опора, като извор на любов и живот, на надежда. Но и като гнездо на съмнение, на раздор, на предателство. Изобщо в целия му екзистенциален спектър.

В удостоения с главния приз "Златен ритон" "Положителни емоции" едно семейство е на път да обедини американската и българската мечта: майка, баща, три деца и куче живеят в обич в собствен дом. Бащата обаче мечтае за Америка, а майката - не. Той печели зелена карта и отива с едната от дъщерите в Ню Йорк. Тя учи в престижно училище. Но майката се разболява тежко. За да й помогнат, за да са всички заедно в нещастието и да му устоят, някой ще трябва да се сбогува с една своя мечта, друг - с друга. Обаче логиката на живота е неумолима. Деца и родители в един момент са разделени от огромни разстояния, живеят на различни континенти - това, което се случи на хиляди български семейства. Но въпреки болката - физическа и емоционална - душите остават заедно. И вярата е жива. Разклатена от изпитанията на съдбата, но жива. Това е разказано сдържано, без излишъци от "ах" и "ох". Което засилва въздействието на филма. И той се превръща в своеобразна история на България от последните 18 години. По-истинската история...

В изключително сугестивния "Развод по албански" на пръв поглед българска връзка няма. След като къса дипломатически отношения със Съветския съюз заради развенчаването на култа към Сталин, режимът на Енвер Ходжа насилствено слага край на смесените бракове. Половинките от друга националност са обявени за чужди шпиони. Следват изтезания, скалъпени "самопризнания", затвори, екстрадиции, множество съсипани съдби. Филмът проследява историите на три такива семейства. За да внуши, че механизмите във всяка тоталитарна система са едни и същи. А ченгетата, които са били маши на диктатурата, днес си живеят необезпокоявани. Охолно. За нищо не се разкайват. Някои дори пак консумират власт. Познато... Филмът е номиниран за европейските награди в раздела за документално кино. Това е втори пробив на Адела Пеева в борбата за континенталните оскари след "Чия е тази песен?" (2003). И признание за киното ни.